Динозавър на Седмицата: Суперзавър

Художник: Раул Мартин

Героите на Олимп: Изчезналият герой

Джейсън. Името му е Джейсън. Това е единственото, което си спомня, събуждайки се в училищен автобус, тръгнал някъде из пустинята. Нищо друго. Не помни как се е озовал там. Нито странното, хиперактивно момче, което твърди, че се казва Лио и че е негов най-добър приятел... или пък красивата Пайпър, с която явно са нещо повече от приятели. Но най-страшното е, че Джейсън не помни дори кой е той самият.
Време за чудене обаче няма. Когато странна буря връхлита него и останалите, с нея идват и чудовища - чудовища, в които Джейсън разпознава Венти - духове на въздуха... макар да не е сигурен откъде точно знае това. И, което е по-странно - по време на схватката си с вентите, момчето открива, че притежава сили, за които не е подозирал... или просто не помни.
Така започва "Изчезналият герой" - първата книга от новата поредица на Рик Риърдън "Героите на Олимп" - и още от първите страници любимият на мнозина американски автор ни впримчва във вихрен водовъртеж от магия, приключения и опасности, които дебнат на всеки ъгъл.
Джейсън, Пайпър и Лио се озовават в място наречено "Лагерът на нечистокръвните" - спасени от момиче, на име Анабет, която търси изгубения си приятел. Приятел, на име Пърси Джаксън. Изчезнал точно в момента, в който Пайпър и Лио срещат Джейсън.
Джейсън, от своя страна, все още се опитва да си спомни някои неща, но междувременно му се струпват други проблеми. Защо кентавърът Хирон, новият ръководител на лагера, изглежда толкова притеснен от присъствието му?  Коя е тайнствената жена, представяща се за негова покровителка? Каква е странната златна монета, която явно има умението да се превръща в меч? И откъде-накъде той владее съвършено латински?
Същевременно Пайпър, дъщеря на известен актьор от индиански произход, опитваща се всячески да избяга от красотата си... и скоро бива призната за дъщеря на Афродита, богинята на любовта и красотата. Може би най-измъчваният от Риърдън персонаж в поредицата - принудена да избира между приятелите си и баща си, отвлечен и държан в плен от гиганта Енкелад.
Последен, но не по важност, е Лио - тормозен непрекъснато от спомена за смъртта на майка си, виновен за която се чувства той самият. Син на Хефест, бога на огъня и ковачите, той ще трябва да се изправи срещу миналото си и да открие коя е онази зла жена, превърнала целия му живот в безкрайно бягство... а същевременно ще му се наложи да поправя цял механичен дракон...
Лагерът е настръхнал след изчезването на Пърси Джаксън - техният герой, победителят във войната срещу титаните ( и гадже на Анабет) и никой не желае още лоши новини. Но лошите новини, желани или не, идват и никой не може да промени това. Някакво ново зло се надига. Зло, в сравнение с което Кронос и титаните му бледнеят. Хера, съпругата на Зевс, е пленена - и сега Джейсън, неговият син, заедно с двамата си спътници, трябва да я открият и спасят. Времето е срещу тях - в буквален и преносен смисъл, а врагът, срещу когото ще се изправят, е по-опасен от колкото са мислели. Гея, Майката Земя, се е пробудила - и сякаш нищо не би могло да я спре - нея и чудовищата, които изважда от дълбините на Тартар.
Войната с Титаните е приключила.
Войната с Гигантите едва сега започва.

Поредният шедьовър на Риърдън. Доста по-обемен от книжките за Пърси Джаксън, "Изчезналият герой" предлага всичко, което имаше в поредицата за Сина на Посейдон... и още много. С нови уникални персонажи, които водят действието, но същевременно запазвайки стари муцуни - Пърси, Анабет, Талия и т.н., този страхотен роман ще ви отведе на поредното шеметно приключение в света на древните митове. Втората книга, "Синът на Нептун" - с главен герой Пърси Джаксън, ще ви представя скоро, а междувременно с огромно нетърпение очакваме "Знакът на Атина", в която като че голяма роля ще има именно Анабет. Какво ще се случи? Предстои да видим. А аз скоро ще обърна внимание и на другата поредица на Рик - "Хрониките на Кейн", които ще ни запознаят с най-древните и могъщи от всички богове - египетските, и със заплаха, по-смъртоносна от всичко, с което децата на гръцките богове са се сблъсквали.

Тринадесетият воин

Майкъл Крайтън - моят най-любим от стотици любими автори. Открих го за първи път в детството си, през деветдесет и осма година или някъде там, когато се сблъсках с "Изгубеният свят" - фактически втората част от уникалната дилогия "Джурасик Парк" (първата от която така и не успях да открия никъде, докато "Бард" не преиздадоха и двете книги в един общ том - най-пазената и ценна книга в колекцията ми ;) ). Смъртта му през 2008-а беше голям удар - не само за мен, а и за стотиците му почитатели, осъзнали, че вече няма да видят ново произведение от господаря на технотрилъра (които предричания, за щастие, не се сбъднаха - получихме "Пиратски ширини" и "Микро", а се носят слухове, че ще видим и още неиздадени творби, но това са все още слухове). Сред многобройното творчество на Крайтън обаче, има роман, който винаги заема специално място в сърцето ми - не на последно място заради почти перфектната си екранизация, разбира се. Става дума за "Eaters of The Dead" или "Тринадесетият воин", както става известен впоследствие. Издаден в оригинал през далечната 1976-та година, а у нас - през 1998-1999 г., този кратък роман в основата си е преразказ на една от най-известните северни легенди, тази за "Беоулф и Грендел". 

Самият роман започва с друг преразказ - този на личния дневник на Ахмед Ибн Фадлан, действително съществуваща личност, за чието бъдеще обаче се знае сравнително малко. В началото той е поет в двора на халифа на Багдад... поне докато едно "невинно" любовно приключение с отегчената съпруга на влиятелен благородник, не го изпраща в изнание като "посланик" в далечни земи. Поел дългия път към царя на Волжка България, той попада на група викинги... и е принуден да ги придружи на опасно пътуване в далечния север - където, по думите на стария крал, се е пробудило някакво древно, безименно зло.

А когато най-сетне групата на Ахмед, начело със суровия Булиуиф, пристига на мястото, младият арабин ще се сблъска не само с една различна култура, в лицето на викингите, но и със смъртоносна заплаха - тази на Вендолите, Черната мъгла. Чудовища, излизащи с мъглата, избиващи всичко по пътя си, а накрая дори изяждащи своите мъртви врагове. Дали Ахмед и компания ще успеят да се справят със заплахата? И дали някогашният поет ще успее да събере смелост и сила, за да се превърне в "Тринадесетият воин"? Онези, които са чели книгата, знаят отговора. Също и хората, гледали филма. Макар и излезли отдавна, те все още заслужават да им се насладите - книгата заради майсторството на Крайтън, а филмът - заради перфектната атмосфера, брилянтните актьори и чудовищната музика, дело на Джери Голдсмит (всеки път като чуя тази мелодия изпитвам неудържимото желание да грабна меч и да отпраша в гората ;) ).  

В заключение - ако обичате мрачно фентъзи, викинги или просто добър приключенски роман от старата школа - намерете си "Тринадесетият воин"... или се надявайте някой най-сетне да преиздаде този малък шедьовър, както "Бард" направи с "Джурасик парк" и "Изгрявящо слънце." Стискайте палци - заслужава си.

Динозавър на седмицата: Гигантораптор

Художник: Раул Мартин

Бел. авт. - готини "птичета", а?

Пърси Джаксън

Откакто Джоан Роулинг ни даде едни смазващо епични "Дарове на смъртта" и приключи (вероятно завинаги) историята на "Момчето, което оцеля", стотици автори са опитвали да тръгнат по стъпките й и да ни дадат достоен отговор на Хари Потър истерията. На моменти нещата просто не се получаваха ("Академия "Кошмари"), на други се получаваха изненадващо добре ("Левън Тъмпс"), трети бяха просто кошмарни ("Маговетри")... А после се появи "Пърси Джаксън" - и като че най-сетне феновете на типичното тийн фентъзи най-сетне намериха нов любимец.
Серията натрупа солидно количество почитатели, дори и филм, чието продължение се снима в момента (за това ще говоря в края на тази... статия (макар да мразя да наричам нещата така - твърде официално ми е) - така че на очи се набива въпросът: "Следващият Хари ли е това?" Отговор: "И да, и не." Да, защото за разлика от повечето книги на тази тематика, отново имаме герои, за които да ни пука, злодеи, които да мразим и обстановка, която да ни плени. Не, защото тук няма мрачни замъци, нито готическо, приказно очарование и мрачен уют, каквито притежаваше поредицата за очилатия магьосник.
А всичко започва с поредния ден в академията "Янси" - частно училище за деца с проблеми. Деца с проблеми ли? О, да. Пърси определено е "дете с проблеми" - страдащ от дислексия, изгонен от всичките училища, в които е пребивавал досега (шест за шест години), хиперактивен... и при това понякога му се привиждат разни... неща. Той мрази часовете, мрази екскурзиите, организирани от академията - и въпреки това таи някаква смътна надежда, че последната екскурзия, на която отива заедно с класа си, ще е малко по-различна. Дори и само заради факта, че този път ще ги води господин Бранър - единственият учител, който Пърси харесва. С нашия млад герой, както винаги е и Гроувър - слабичък, лесно разплакващ се, вероятно повтарял няколко години... и като за капак - инвалид. С две думи - най-добрият приятел на Пърси Джаксън. В общи линии - екскурзия като всяка друга.
Да... ама не съвсем.
Така де, кога друг път госпожата ви по математика ще се превърне в кръвожадно чудовище и ще се опита да ви убие? А това дори не е последният инцидент, който се случва на нашия млад герой. Всъщност нещата едва сега започват. Защо Гроувър изведнъж започва да твърди, че е пазител на Пърси? Защо изведнъж става толкова притеснен, при вида на стариците, плетящи някакви гигантски чорапи? И какво, за Бога, означава "Лагерът на нечистокръвните"?! Въпроси, въпроси... Но отговорите им ще трябва да почакат - особено, когато Пърси губи майка си в схватка с чудовищен Минотавър по пътя към лагера... и скоро научава, че причината за всичките му странности е най-странната от всички - той е полубог, а лагерът, в който се озовава е място именно за такива като него. Най-безопасното място, за един полубог - поне според Гроувър. Стига да не се беше случил малък инцидент - някой е откраднал Мълнията на Зевс - могъщо оръжие, смъртоносно в неподходящи ръце, а самият Зевс обвинява за кражбата... Пърси. И сега той, заедно с Гроувър и красивата Анабет, дъщерята на Атина, трябва да върнат Мълнията обратно, преди да е станало твърде късно... и да открият истинския крадец, чиято личност всъщност е доста изненадваща, но не и неочаквана. Мълнията трябва да бъде върната - но освен нея, Пърси иска да върне и майка си, изпратена в царството на мъртвите - факт, който усложнява и без това трудната мисия.
Това, основно, е историята на "Крадецът на Мълнията" - първа книга от сагата за Сина на Посейдон и неговите другари - сага, продължаваща с пълна пара и в "Морето на Чудовищата" - където нещата стават маалко по-сложни.

Изминала е една година, откакто Пърси Джаксън е извършил първия си Подвиг, сблъсквайки се с чудовища като зловещата Медуза и могъщия Минотавър. Сега обаче той прекарва дните си в поредното училище, опитвайки се да бъде възможно най-нормален и да стои далеч от проблемите. Което скоро става невъзможно - заради пристигането на трима Лестригони - човекоядци под прикритие, опитващи се да го унищожат, веднъж-завинаги. Въпреки всичко, Пърси успява да се справи с положението (не без помощта на Анабет и странния му нов познат - Тайсън, който се оказва не само циклоп, а и... още нещо) и отново  поема към Лагера на Нечистокръвните... само за да го завари напълно променен. Някой е отровил Елата, която пази лагера, кентъвърът Хирон е заместен от не особено приятния Тантал, а отслабналата защита на лагера го прави уязвим за атаки от чудовища. И все пак надежда има... но тя е в Златното руно, а за да стигне до него, Пърси трябва да премине през Морето на чудовищата - и, ако все пак оцелее някак, да измисли как да се пребори с чудовищния циклоп Полифем и неговите кръвожадни... овце. И всичко това - за да вземе Руното, да спаси лагера... и да измъкне стария си приятел - сатирът Гроувър, от лапите на Полифем.
А междувременно Пърси ще разбере, че неща, много по-тъмни и неприятни от всичко досега, предстоят да се случат в обозримото бъдеще. Някакво зло стои скрито в сенките, наблюдаващо, изчакващо да нанесе смазващия си удар, когато моментът настъпи. Но за това зло ще разберем малко повече в третата част: "Проклятието на Титана"

Неприятни времена настават за полубоговете. Невиждани чудовища бродят из света, опитвайки се да се докопат до всички, притежаващи божествена кръв... и често успяват, поради което броят на новите полубогове, пристигащи в лагера, намалява. Пърси и приятелите му са изпратени да търсят нови "различни" - деца, които дори не подозират за силите, които притежават и за съществата, които се опитват да се докопат до тях. Пърси, Анабет и наскоро присъединилата се към тях Талия, дъщерята на Зевс, пътуват към частно училище, където сатирът Гроувър е направил важно откритие - цели двама полубога, брат и сестра, при това много могъщи. Групичката трябва да се опита да ги отведе бързо в лагера, където двамата ще са в относителна безопасност... само дето спасителната мисия се проваля, Анабет попада в ръцете на врага, а пред Пърси е нов, по-силен враг - Генерала, под чието командване е отвлечена богинята Артемида. Но... кой е толкова могъщ, че да залови божество? Пърси трябва да разбере скоро, като същевременно се налага да спаси изчезналата богиня, измъчван непрекъснато от изчезването на Анабет. А Оракула предрича, че на света се е появило ново чудовище - същество с достатъчно мощ, за да срине Олимп до основи... Дали Пърси и останалите ще се справят с всичко това? Бъдете сигурни... но победата никак няма да е лесна, а загубите, които ще понесе малката групичка, тръгнала да спасява Анабет и Артемида, са по-тежки от очакваното... А сянката на Кронос, бащата на боговете, все така остава надвиснала над техните деца и финалният час наближава - скоро мощта на Първия Титан ще стане достатъчна, за да нападне Олимп... но преди това ще се случи "Битката за Лабиринта":

Лабиринтът... най-гениалното творение на гениалния Дедал. Мястото, обитавано от Минотавъра, но и не само от него...
Положението за нечистокръвните става от лошо по-лошо. Титаните стават все по-силни и истинската война за Олимп става все по-близка. А Пърси Джаксън... е, той току-що е приет в ново училище. За пореден път. И този път Пърси има абсолютното намерение да не бъде изритван от него. Само дето той е полубог. А полубоговете привличат чудовища - в този случай смъртоносни мажоретки. Заедно с едно смъртно момиче, което по някакъв начин умее да вижда през Мъглата, спускана от Олимп за заблуда на смъртните и пречеща им да виждат света на боговете, Пърси отново трябва да бяга. Но с връщането си в Лагера, той заварва странни неща. Неговият приятел - Гроувър, е на път да загуби най-голямата си мечта; Анабет се държи странно, а на всичкото отгоре, Нико Ди Анджело, синът на Хадес е на свобода, опитващ се да върне мъртвата си сестра, без значение от цената.
И сякаш това не е достатъчно, а последователите на Кронос стават все повече и повече, а самият той скоро ще се надигне и ще ги поведе срещу боговете. Единствената надежда на техните деца, поне според Анабет, лежи някъде из Лабиринта на Дедал... така че тя, Пърси, Гроувър и циклопът Тайсън ще се спуснат в опасните му дълбини, докато тъмнината се спуска над света, а загубите стават все по-тежки. И, разбира се, тук е новото Велико пророчество, според което някой - Пърси или Нико, ще изиграе решаваща роля в титаничната битка, която предстои - битка, в която Олимп ще бъде спасен... или унищожен. Настъпва времето на "Последният Олимпиец":

"Камък по камък. Заклех се да го разруша камък по камък."
Кронос вече има ново тяло. И сега, повелителят на Титаните се е насочил към Олимп и този път сякаш няма кой да го спре. Могъщото чудовище Тифон, в древността почти победило боговете, сее разруха по пътя си. Крепостта на боговете - Олимп е незащитена и всичко пада върху раменете на полубоговете. Пърси и компания трябва да намерят начин да спрат Тифон и армиите на Бащата на боговете... защото този път цената е по-висока от всякога.
Титанична битка. Цялата последна книга от поредицата за Пърси Джаксън е една титанична битка, която просто си плаче да бъде екранизирана във филм с мащабите на "Хари Потър и Даровете на Смъртта част ІІ". Перфектният финал на една перфектна поредица, изпълнена с приключения, готини герои (ще се влюбите в Анабет, ще обикнете Пърси и със сигурност ще харесате Гроувър) и могъщи чудовища, но и страхотен хумор (Риърдън е цар!)... и със сигурност ще искате още. И това "още" вече дойде, под формата на "Героите на Олимп" - новата поредица на Рик, за която ще говоря по-късно.

И като стана въпрос за филми... преди няколко години се появи първият от тях - екранизацията по първата книга - "Крадецът на мълнията". 

Режисиран от Крис Кълъмбъс ("Хари Потър и Философският камък", "Сам в къщи" и т.н.), филмът беше посрещнат с огромни очаквания... и за съжаление, зле приет от повечето фенове. Защо ли? Защото историята беше променена, при това повече от допустимото... ако питате феновете (аз, въпреки че съм фен на книгите, страшно много харесах филма). С няколко думи - героите бяха по-възрастни (в книгата са деца, поне в началото), Хидрата изобщо не присъстваше в първата книга, Гроувър беше тъмнокож (което, ако питате мен, беше най-доброто попадение във филма - Брандън Т. Джаксън беше чудесен Гроувър) и Анабет не беше блондинка. Горката Александра Дадарио си отнесе адски много критики именно заради цвета на косата (като че именно това е най-важното - никой не гледа косата, драги ми "Фенове", а доколко някой си изпълнява ролята добре - а Алекс се справи забележително), а самият филм - заради пропуските и промените... но пък едва ли има кой да критикува Логън Лермън като Пърси - него всички го обичат - и с право, защото е идеален за ролята. Честно казано, филмът е страхотен, актьорите - идеални за мен и като цяло се е получило доста добро забавление за цялото семейство. Освен това никога не съм бил от феновете, които ненавиждат даден филм заради различията от книгата. Книгата е едно. Филмът - друго. Запомнете го и теглете чертата. Все пак единствената екранизация по роман, която следва точно книгата е сериалът "Игра на Тронове" (перфектен!) и то защото Джордж Мартин е в сценарния екип. Честно, никога не съм разбирал целия този хейт, който заля "Пърси Джаксън и Крадецът на мълнията" - хейт, който насмалко не доведе до приключването на филмовите опити по тази тема, както стана с "Ерагон". Но, за разлика от Ерагон, Пърси получи втори шанс - "Пърси Джаксън и Морето на чудовищата" започна снимки съвсем скоро и остава всички да се надяваме този път нещата да са се получили добре от "фенска" гледна точка, за да получим и останалите продължения. Актьорите са си все същите... но липсва Пиърс Броснан като Хирон, което за мен е пропуск.

Както и да е, да оставим филмите на мира (и да се надяваме новият режисьор да се справи по-добре от Крис, макар той да направи каквото можа) и да се нахвърляме върху "Изчезналият Герой" - първа книга от "Героите на Олимп"... но за нея - друг път....

Динозавър на седмицата: Конкавенатор

Художник: JELSIN, Deviantart

Нещо (зомбо)кратко, но пък от сърце

Когато съществото вдигна поглед към него, Луи почти очакваше то да изхрипти „Мооозъци, моозъци.” Едва не се усмихна при тази мисъл – после усмивката угасна преди още да се е зародила. Защото в погледа на нещото отпред се четеше не само всепоглъщащ, подлудяващ глад – а и някаква студена искрица разум, която накара косъмчетата по врата му да настръхнат. „Значи американецът е бил прав – помисли си. – Те се променят.”
Създанието не бързаше да го напада. За момента просто го наблюдаваше, сякаш преценяваше дали си заслужава да го нападне въпреки глада. Луи беше сигурен, че ако се бе сблъскал с тварта преди около шест месеца, тя не би се поколебала да му се нахвърли. Тогава всички като нея бяха безмозъчни, тласкани от инстинкт, древен като света. Но после бяха започнали да се променят. Да... еволюират по някакъв начин. Да, еволюираха. Учеха се да мислят наново.
- Хайде де! – почти изкрещя французинът. – Убий ме, щом искаш, какво повече чакаш! – Закашля се, изплю кървава храчка и отново впери поглед в онова, което някога може би е било човек. – Убий ме, че да се свършва.
Съществото изсъска (цяло чудо бе, че такова костеливо нещо може да издаде толкова мощен звук) и, явно най-сетне взело решение – каквото и да значеше това за него, тръгна напред. От разкривените му пръсти капеше кръв, но май си беше негова – на дланта имаше дълбока отворена рана.
Някой случаен наблюдател би помислил Луи за напълно откачен. Нямаше нормален човек, който да стои на едно място докато тварта се приближава към него. На Луи не му пукаше. И без това щеше да умре. Предпочиташе да го убие зомбито, а не ракът. Изчадието поне щеше да го довърши бързо. Срина се на колене, прекършен от нов пристъп кашлица, който отне дъха му. Когато световъртежът премина, Луи вдигна глава, срещайки отново очите на създанието. „Скоро ще свърши – сякаш казваха те. – Скоро всичко ще свърши.”
И когато зомбито най-сетне се хвърли към него, Луи най-сетне се усмихна широко. И не спря да се усмихва чак докато то не откъсна главата му. После се възцари благословеният, дългоочакван мрак.