Опити за писане: Птица-Касапин (ъпдейт)

От много, много време пиша - било разкази (натрупал съм голяма бройка такива), било романи (не чак толкова много като разказите, нито особено качествени, но пък си ги харесвам). Проблемът ми с последната форма на писателско изкуство е, че съм адски непостоянен - не мога да задържа вниманието си дълго върху дадена история... затова повечето романи се появиха изключително мъчително (и едва ли някога ще видят бял свят, освен ако не реша да ги публикувам в този блог). Затова пък ентусиазъм никога не липсва и ето, че захванах нова история - епично (или не) фентъзи, което обаче не се развива в средновековна вселена с елфи, джуджета и други приказни същества, а в свят, наподобяващ  Африка, с многобройни диви племена, загадъчни кралства, магьосници, вещици... и чудовища, излезли от африканските легенди и разкази. Дали ще се получи нещо - ще видим тепърва... ако довърша някога тази история... 

Ето и началото:

Умирането на сърцето е нещо, което

не можеш да разделиш с никого.

Африканска поговорка

Верният път е само един –

погрешните са хиляди.

Персийска поговорка

Горчивото сърце разяжда своя господар.

Африканска поговорка

Всеки човек, подобно на луната, има

своя неосветена страна, която не показва на никого.

Марк Твен

Глава 1.

1.

         Първоначално го взе за голям камък, едва подаващ се от високата пожълтяла трева. Едва след като се приближи до него осъзна, че е коте.

            Беше малко по-голямо от  средно лъвче, козината му бе с цвета на облаците, надвиснали над саваната, а синьозелените му очи хвърлиха гневни искрици, когато животинчето го забеляза. То изви гръб досущ като домашно коте, отстъпи назад и изсъска, оголвайки малки, но на пръв поглед достатъчно остри, зъби.

            Първоначално момчето наистина го помисли за лъвче. Знаеше, че понякога в лъвското котило може да се роди различно малко – или бяло, или черно, като последните бяха най-редки. Хората от народа, обитаващ Кристалния бряг, смятаха за невероятен късмет да откриеш такова лъвче. Вярваха, че такава среща носи дългогодишни успехи и щастие на случайния откривател. И, въпреки че животинчето не беше точно черно, а буреносносиво, все пак беше рядка гледка.

            Зарадвано от неочакваната среща, но едновременно с това и притеснено (пак поради същата причина), момчето затърси с поглед майката на лъвчето. Трябваше да е някъде наблизо – първата и най-важна причина Гален да не се приближи повече до малкото. Не му се искаше да се срещне с разярена лъвица. Беше виждал хора, които прекрачваха границата – гледката не бе приятна.

            От лъвицата обаче нямаше и следа. Сред високата пожълтяла трева не помръдваше нищо. Само вятърът разклащаше тънките стръкчета, караше ги да се вълнуват като бурно море от злато. Колкото и странно да бе, отсъствието на майката притесни момчето още повече. „Трябва да е тук някъде – помисли си. – Не би оставила малкото си само... нали?”

            Изненадващо, но не понечи да тръгне обратно към града – всъщност дори не му хрумна да си върви преди лъвицата да се появи отнякъде. Просто продължи да се оглежда, без да помръдва, като някоя от статуите-пазители, които охраняваха храмовете в Града.

            Топли капки западаха по главата и раменете му. Някъде на запад проблясна мълния и яркият светлик раздра за миг тъмносивата купчина облаци, които сякаш всеки момент щяха да захлупят земята, също като в старите легенди.

            Стреснато донякъде от тътена на мълнията, момчето се обърна в посоката, където бе ударила. Докато се обръщаше, погледът му беше привлечен от някакво старо, мъртво дърво, стърчащо съвсем самичко сред полето. Стволът му беше изкривен, болезнено прегърбен, като възрастен човек под тежестта на годините. А клоните му – голи, черни и сухи, се протягаха към тъмното небе, сякаш просеха милостиня от боговете. И там, само на няколко метра от ствола на мъртвото дърво, лежеше грамадна тъмна маса, полускрита сред тревата.

            Първоначалната реакция на Гален беше да побегне. Да затича обратно към брега с цялата сила, на която бяха способни краката му, без да се обръща назад – макар да знаеше, че едва ли може да надбяга дивата котка. А после, само няколко удара на сърцето по-късно, разумът му се намеси, надделявайки над инстинкта и внезапната паника. Ако това там наистина беше лъвицата, досега да го е нападнала, осъзна постепено той – за да го прогони от територията и малкото си... или за да го убие, ако го сметне за лесна вечеря. Жива лъвица не би стояла неподвижно в присъствието на натрапник.

            „Защо не помръдва? Защо не ме напада?”

            И едва сега момчето видя мухите, сякаш появили се от нищото в отговор на въпроса му. Въпреки че вече ръмеше, облаците досадни насекоми се тълпяха над тъмната форма сред тревата. Не беше чул жуженето им заради воя на вятъра – звук, който ставаше по-силен с всяка изминала минута. Каквото и да беше онова в тревата, обаче, то не правеше и най-малките усилия да прогони натрапниците. Един от признаците, че нещо не е съвсем наред. Никое живо същество не би търпяло проклетите гадини.

            „Значи е мъртво. Ако това там е майка му, значи е умряла – затова е самичко.”

            Противно на каквато и да било логика, Гален тръгна внимателно към проснатата в тревата фигура, напрягайки очи едва ли не до краен предел, в опит да различи каквото и да било движение от страна на привидно мъртвото нещо. Не съзря обаче и най-малкото помръдване; не успя да различи дори и най-слабия признак на живот. Не потърси с поглед кръжащи лешояди – птиците отдавна бяха избити от хората покрай брега, които вярваха, че те пренасят болести. А хиените рядко скитаха по тези места.

            Поуспокоено донякъде, момчето се приближи още. Тревата шумолеше в краката му, а капките топъл дъжд все така падаха върху него. То не им обърна внимание. Колкото повече се приближаваше, толкова по-гневно и силно ставаше жуженето на мухите. Насекомите не бяха доволни от присъствието му. Те обаче не можеха с нищо да му попречат.

            Щом се озова достатъчно близо, Гален Варас спря и огледа фигурата на земята. Очите му бавно започнаха да се разширяват, той отстъпи инстинктивно крачка назад, усещайки как косъмчетата по врата и ръцете му настръхват, докато възприемаше картината пред себе си.

            Беше сгрешил.

            Това тук не бе лъвица.

            Тялото, изпънато в цялата си дължина почти в краката му, беше огромно. С размерите на магаре или дребен кон, но много по-дълго, то със сигурност принадлежеше на котка – но на никоя от котките, които Гален беше срещал и които познаваше. Той приклекна, за да огледа трупа по-внимателно. Цветът на козината беше тъмносив, също като на малкото – вместо лъскава като неговата обаче, тази на мъртвото животно беше проскубана и мръсна, липсваща на места, разкривайки наранена плът, по която пълзяха тлъстите зелени и черни насекоми. Ребрата изпъкваха под тънката кожа, а върху муцуната на огромната котешка глава зееше голяма, неравна рана, която едва не разцепваше челюстта на две.

            Докато разглеждаше, удивен, мъртвото тяло на гигантския хищник, Гален започна да си спомня някои от разказите, които бе чул от племената, живеещи в съседство с Кристалния бряг. Още от малък той обичаше да ходи в селата им, да слуша странните им, но очарователни песни и загадъчни истории – а и те го бяха приели с радост, като един от тях, макар да принадлежеше към странните белокожи нашественици (и не само, че принадлежеше, но беше и син на техния господар). Разказваха му какви ли не истории: за демоните, които дебнели край потоците във вътрешността и отвличали непредпазливите младежи; за огромните прилепи, появили се един ден от дълбините на гората; за магьосници, вещици и хиеноморфи... и за котките, разбира се. За гигантските котки.

            Мванга.

            „Духове в морето! Било е истина...”

           

2.

           

            Когато първоначалните удивление, изненада и шок започнаха малко по малко да го напускат, Гален осъзна две неща. Първо, че е попаднал на нещо много важно (което се подразбираше от самосебе си), и второ – че трябва да вземе малкото, макар да не беше съвсем сигурен относно тази точка.

            „Прекалено малко е, за да се оправи само – помисли си. – Стъмва се, а през нощта из тези места плъзват хищници.”

            Като кралски син, макар и незаконороден (което не значеше почти нищо в град като Видре), Гален съвсем спокойно би могъл да отведе животинчето в палата – за нещастие на горките слуги, и никой нямаше да посмее да възрази; още повече, че младият принц отдавна беше известен из града с дългите си самотни походи до хълмовете покрай града и със странните неща, които понякога донасяше оттам. Никога досега обаче не беше водил в палата живо същество (като се изключеше болният сурикат, който обаче умря докато момчето го отведе у дома).

            „Както и да е... предполагам, че татко няма да възрази.”

            И, взел категорично решение, Гален се изправи, хвърли последен поглед към мъртвия гигант и се обърна да потърси котето.

            Нова мълния раздра небесата – тътенът й накара натежалия въздух да потрепери. Момчето затърси с поглед малкото животинче. Тъмнината падаше все по-бързо – заради идващата нощ, а и поради облачните купове на небето, и видимостта ставаше все по-слаба, въпреки че още не се бе стъмнило съвсем.

            Отне му съвсем малко време да открие котето – беше се покачило на един нисичък термитник малко встрани от мястото, където младият принц го бе видял първоначално. Беше свило глава между раменете, настръхнало като голяма мъхната топка, и не откъсваше поглед от момчето. От пръв поглед личеше, че е уплашено... и че със сигурност няма да се даде без бой.

            Гален въздъхна. „Старият лечител ще бъде особено доволен като ми види ръцете.”

            Тръгна към животинчето преднамерено бавно, внимавайки да не направи някое рязко движение с което да го накара да избяга. Котето се размърда неспокойно, но остана на мястото си. „Добре...” Щом се приближи достатъчно, момчето започна да му говори – успокояващо и нежно. Не беше сигурно дали животинката го разбира или не, но като че думите (или по-точно интонацията на гласа му) имаха някакъв ефект. Във всеки случай котето продължи да стои там, където си беше, въпреки че все още бе настръхнало. Зелените му очи все така не се откъсваха от младежа.

            „Хубаво – каза си Гален. – Да приключваме с това по-бързо.”

            - Спокойно, момчето ми – каза, без всъщност да е сигурен, че малкото е мъжко или не. – Не бой се, нищо няма да ти направя...

            Същевременно протегна внимателно ръце, стягайки се отвътре в очакване на предстоящата схватка.

            - Не се бой, ще те отведа на безопасно място – продължаваше да говори той. – Там ще бъдеш добре, обещавам ти.

            Котето изсъска гневно и се озъби, но не направи опит да избяга или да се бие – дори когато дясната длан на момчето го докосна зад врата. Козината му беше мокра, на допир като влажна кърпа.

            - Ето, виждаш ли? Нищо няма да ти направя.

            Хвана го внимателно и го вдигна, без да срещне особена съпротива, освен някой и друг гневен поглед и сърдито фучене. Изненада се колко тежко се оказа котето – но Гален беше свикнал да носи тежки неща.

            „Сега вече е моментът да ме издере.”

            Само дето и този път сбърка. Малкото издаде тънък, носов звук и сбърчи носле, но не замахна с лапи. Гален го притисна до гърдите си, очаквайки всеки момент то да извади острите си нокти и да го одраска. Вместо това котето се сгуши в него, сякаш беше питомно.

            - Страшно бързо омекна, а дребосък? – подсмихна се. В отговор животинчето изсъска.

            Гален въздъхна вътрешно. Не очакваше да стане толкова лесно – обикновено дивите животни, особено малките, не биваха очаровани от докосването на човешко същество – а за гушкане и дума не можеше да става. Всеки опит да направи нещо подобно с леопардче или лъвче, би завършил с издрани ръце и гърди.

            „Но това е Мванга – помисли си. – Не лъв или леопард.”

            Дъждът се усили, капките взеха да стават все по-тежки и удряха все по-силно. Над хоризонта, сивите облаци станаха катраненочерни. Вятърът започна да вие, сякаш гладна хиена надаваше своя скръбен зов, и Гален потръпна.

            - Хайде, момче – прошепна. – Да вървим.

            „Преди баща ми да е изпратил стражи да ме търсят.”

            Което рано или късно щеше да стане, ако закъснееше повече. По принцип Гален не беше от принцовете, които ги гледаха като стайни цветя – още от съвсем малък беше доказал, че може да се оправя сам и, макар в началото някои (особено сред съвета на старейшините) да не бяха особено доволи от честите му скитания и гостуванията му в селата на местните, скоро всички разбраха, че да се опитат да го променят е загубена кауза. Той просто отказваше да се държи като принц.

            Само дето дори и най-големият приключенец и здравеняк, не би останал навън в подобна буря. Не и ако има капчица разум в главата си.

            Затова Гален забърза по пътя към стените на Видре, притиснал треперещото коте до себе си в опит да му даде малко топлинка, макар че самият той едва се сдържаше да не се разтрепери.

            Почти беше стигнал до градските порти, когато котето внезапно полудя. Започна да се извива лудешки в ръцете му, задраска го и взе да се опитва да го ухапе, сякаш внезапно бе осъзнало, че е в ръцете на човек.

            „Знаех си аз, че няма да е толкова лесно...” – въздъхна принцът, докато се опитваше да удържи животинката. Въпреки, че бе малко, котето беше изненадващо силно и усилието да не го изпусне, беше голямо. Затова когато съзря приближаващите се стражи с факли в ръце, Гален се зарадва и забърза към тях, стискайки зъби от болката, причинена му от впитите в плътта му нокти на малкото. „Все пак ме чака посещение при лечителя... и мъмрене от страна на татко. Страхотно. Просто страхотно.”

            - Хей, Рилен – подвикна момчето на високия страж с бръснатата глава, който водеше групата, – я ела да ми помогнеш с това...

(следва глава 2)